След смъртта на Парикшит, цар станал неговия син, младия Джанмеджая. Съветниците му разказали как проникнал в двореца коварния змей и изгорил царя пред техните очи. Тогава Джанмеджая, терзан от скръб, решил страшно да отмъсти на Такшайа и целия змийски род. Той повикал при себе си жреци, изкусни във вълшебните обреди и заклинания, и ги попитал: "Има ли такава клетва, с която аз мога да изгоря злия змей Такшака? Има ли клетва, с която мога да го хвърля в огъня заедно с цялото му змийско племе?"

Жреците му отвърнали: "Има такова средство, о царю! В древните книги се разказва за вълшебен обред, наречен Жертвоприношение На Змите. Той бил учреден от боговете в изпълнение на проклятие, исконно тегнещо върху змийския род. В далечни времена змиите били прокълнати от майка си Кадру за непослушание на майчината воля." Тогава Джанмеджая казал: "Да бъде устроено велико жертвоприношение на змиите! Както някога моя баща е бил изгорен от огнена отрова, така и аз искам да изгоря престъпния Такшака и роднините му!"

Подчинявайки се на волята на Джанмеджая, брахманите избрали място за обреда и построили жертвен олтар, строго следвайки предписанието, изложено в древните книги. Те разпалили свещен огън и в присъствието на царя и неговите приближени, започнали да правят това небивало жертвоприношение на змиите. С очи почервенели от дима, те усърдно леели в огъня свещени масла и четяли непрестанно заклинания, призоваващи змиите към жертвения олтар.

И ето от всички страни се появили множество змии, големи и малки. Безсилни против вълшебната сила на заклинанията те се влачили към огъня, извивайки се и гърчейки се в кълба със страшно съскане; и те изгаряли в мъки пред очите на цар Джанмеджая и събралия се народ. Много дни и нощи продължило великото жертвоприношение на змиите; и хиляди и стотици хиляди пълзящи твари, малки и големи, стари и млади, загинали в пламъците на жертвения огън.

А Такшака, царствения змей, когато чул за това ужасно жертвоприношение, от страх избягал и се скрил в небесните чертози на Индра, повелителя на боговете, благосклонен към змиите. Индра го приел милостиво и го утешил, като му обещал безопасност. "Няма от какво да се страхуваш - казал той на Такшака - докато си под моя защита."

Между това живял на земята мъдреца Астика, син на благочестивия подвижник Джараткару. Някога, баща му дал обет, че ще се омъжи за девойка, която носи неговото име, и се оженил за нея, изпълнявайки обета. А девойката била змия, сестра на змийския цар Васуки. И Астика бил син на човек и змия.

Когато Васуки, царя на змиите видял, че поданиците му загиват по много в пламъците на свещения огън и че идва край на целия му род, той казал на своята сестра, тежко въздишайки: "Жарът на жертвения огън вече изгаря цялото ми тяло и разума ми се колебае, побеждаван от властта на страшните заклинания. Само твоят син, великият праведник може да ме спаси от смърт. Някога е било предсказано, че той ще се роди за спасение на змиите, своите роднини, от изтребление. Тогава Астика, подчинявайки се на майка си, побързал да иде на жертвоприношението, извършвано от жреците на Джанмеджая."

Той дошъл там и се поклонил пред царя и неговите сановници и жреци, и с думи, изящни и мъдри, той похвалил могъщия Джанмеджая и великия обряд. Доволен от изкусно построената реч, ласкаеща слуха, царят казал на Астика: "О достойни брахмане, избери си какъто желаеш подарък и аз ще изпълня твоето желание."

Но още преди царя да произнесе тези думи, жрецът, призоваващ змиите казал: "Такшака още не се е появил на жертвоприношението." - "Направете така, че да дойде непременно" - възкликнал царя към жреца - заклинател - "Приложете цялото си изкуство, защото Такшака, моя враг трябва да загине!"

И жреците с удвоено усърдие се заели да леят жертвено масло в свещения огън, и да четат най-мощните и страшни заклинания. И ето, самият Индра, царят на боговете се появил на своята въздушна колесница, заобиколен от много апсари, небесни деви и осенен от бял облак. В гънките на дрехата му се извивал Такшака, обезумял от страх. И не можал Индра да го защити от чара, сътворен от жреците на Джанмеджая. Отслабнал, той се изплъзнал от коленете на царя на боговете и, въртейки се във въздуха, полетял против волята си към жертвения олтар.

Но в този миг, когато Такшака вече летял към огъня, треперещ и съскащ в предчувствие на близката смърт, Астика възкликнал, обръщайки се към Джанмеджая: "Ако ти наистина обеща да изпълниш моето желание, царю, ето дар, който аз избирам: Да се прекрати това жертвоприношение, да спрат да загиват змиите!" - "О праведни брахмане - отвърнал му царя - избери всякакъв друг дар! Ще ти дам злато, колкото пожелаеш, и сребро, и несметни стада крави, само не прекъсвай моето жертвоприношение, дай ми да извърша възмездието за смъртта на моя баща!" Но Астика му казал: "Аз не моля за злато, нито за сребро, нито за крави. Пощади рода на моята майка! Нека се прекрати това ужасно изтребване на змиите!" и Астика извикал на змея Такшака, който падал към жертвения огън: "Стой!" И по силата на неговата дума, онзи застинал неподвижно във въздуха, без да пада в огъня, макар, че жреците продължавали да творят заклинанията си и да изливат в огъня жертвено масло. Джанмеджая потънал в размисъл и дълго мълчал. Накрая, подбуждан от мъдрите брахмани наоколо, казал на Астика: "Да бъде тъй, както искаш. Нека спре това жертвоприношение." И когато царя признесъл тези думи, се раздали викове на радост и ръкопляскания, и се прекратило жертвоприношението на змиите.

Поласкан от царя, Астика се върнал при майка си и своя повелител Васуки. И всички змии въздали хвала на Астика и му благодарили за спасението. От тогава, който произнесе молитвата на Астика, става неуязвим за змиите.

Между другото, докато траело това велико жертвоприношение, към двора на Джанмеджая се събрали много знаменити брахмани, познавачи на древни сказания. И когато заедно с царя те седнали около олтара, на който изгаряли змиите, Джамеджая пожелал да чуе преданието за потомците на Бхарата и великата битка на полето Куру.

Това предание аз, Уграшравас, ще ви преразказкажа сега така, както го разказа на цар Джанмеджая мъдреца Вайшампаян, ученик на Вяса, който сам го е чул от устата на своя учител.